православие, религия, музика, българия, китара, акустична, преводи, поезия, изкуство

Православие в сърцето на Англия

September 14, 2011 статии  3 коментари

essex

- Искам да кажеш втората стотица – прошепва отецът в ухото ми преди началото на службата. В ръцете ми се озовава монашеска броеница.

…Храмът е непрогледно тъмен, ако не се броят двете мъждукащи кандила пред олтарните икони. Очите свикват бързо с мрака – колкото да различат двадесетината притихнали силуета.

Тишина и тъмнина – като пред Сътворение. И чистите, редуващи се гласове – мъжки и женски – които повтарят само едно:

- Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас.

“Стотиците” (сто произнасяния на Иисусовата молитва) вървят една след друга на различни езици. Слушам и румънското “милуещи”, и гръцкото “елейсон”, и славянското “помилуй”; после възрастен свещеник с почти светеща в тъмното бяла коса казва молитвата на холандски.

Спомням си, преди няколко години, когато отново бях тук, това последование ми беше трудно – губех концентрация, на няколко пъти излизах навън. Този път се почувствах различно – двата часа повтаряне на кратката молитва минаха незабелязано. Не си спомням колко дълго съм бил прав и колко пъти коленичих; сякаш за първи път ритъмът на Църквата и моят вътрешен ритъм бяха едни и същи.

В тъмното телата на монахините са като черни капки по пода – тихи купчинки превито смирение и коленичила радост.

И никакъв друг звук, освен молитвата. Никой никого не “наставлява” къде да застане, кога да седне, кога да стане и какво да прави. Никой не минава с делови вид и тежки стъпки да избърше икона, да изстърже восък от пода или да каже нещо на свещеника в олтара. Няма друго движение, освен от дъха на този, който се моли от името на всички. Господи, защо е непостижима тази тишина у нас?

Мисля си, че част от отговора може би има нещо общо с онази “учтивост на Небето” от един стих на Аверинцев. Ако просто сме “небесно учтиви” в храма и извън него, всичко това ще ни се даде даром – и няма да има нужда от забранителни знаци, строги погледи и благочестиво мъмрене посред службата.

Вярващите тук са едно – монахини, монаси и миряни сякаш плуват в някакво общо тихо движение – пределно благочинно, защото е лично почувствано, а не наложено отвън. Редът се спазва както тялото диша в покой. И няма нужда да се говори за ред и дисциплина в храма, защото редът е преобразен в любов, както и всичко друго тук. От откритите усмивки, с които се разминавате с братята и сестрите в манастира, през простата обща трапеза, до службите и манастирските правила – всичко е пропито с любов.

Давам си сметка, че всичко това звучи приповдигнато, неофитско; че за мнозина подобни еуфории са белег за незрялост. И нека да е така – не бих сменил тази по детски чиста “незрялост” с нищо друго. Тук всички са като деца, но деца разумни, обичани и приети, и това се предава някак на всеки посетител.

Не съм виждал другаде монаси да говорят с толкова обич един за друг, а всички вкупом – за игумена си. Бях забравил какво е пълното отсъствие на “църковен етикет”, разбирай – притворство и внимателно мерене на всяка дума. Тези хора изглеждат имунизирани срещу всичко, което по нашите ширини с някакво мазохистично уважение наричаме “византийски номера”. “Той е голям византиец”, казваме гордо за някой български църковник, имайки предвид всъщност: “Машала, голям ачигьоз, голямо нещо — всинца ни излъга”. Любителите на църковния ачигьозлък биха страдали много в този манастир. От игумена до последния послушник – просто няма с кого да поклюкариш, да позлорадстваш, да се потюхкаш за нечии чужди грехове или да скроиш шапка на някой събрат. Да се отдадеш на класическото манастирско шушукане под асмата, със съответния изстуден алкохол, в блажените обятия на лениво-злостния ориенталски кеф. Просто атмосферата, влажният северен въздух сякаш е такъв – небесно учтив и непропусклив към всичко онова, което у дома сме превърнали в църковен, божем, етос.

***

Седим на масата петима – тримата българи, отец З. и една от сестрите – белгийка, започнала монашеския си път в сръбски манастир преди повече от 20 години. Говорим за какво ли не, а аз се хващам, че наблюдавам архимандрита и монахинята. Тя носи кафе на всички, дядото й благодари с ръка на сърцето, после жената сяда при нас, пием кафе и се смеем. Белгийката и кипърският грък се смеят като един човек, по-скоро като двама души от едно семейство – топло, открито и светло. Неволно си спомям едно подобно пиене на кафе в български манастир преди много години, когато един тогавашен наш архимандрит командореше “прислужващата” монахиня както се възпитава новобранец в соц-казарма. Може би разликата се поражда и от това, че българският архимандрит очакваше от монахинята единствено кръстни поклони и да нарязва портокалите по гръцки тертип, а тукашният архимандрит и сестрата са написали, редактирали и издали заедно десетки книги…

Книжарницата на манастира прелива от книги – от такива за оцветяване, за най-малките, до многотомни издания. Стотици книги на различни езици, голяма част от тях – собствено манастирска “продукция” – книгите на основателя архимандрит Софроний, на неговия ученик архимандрит Захариас, на сестра Магдалена, на отец Николай Сахаров, също брат на манастира… Това изобилие говори недвусмислено за вкус към богословието, за почит към книгата и към писаното слово. В книжарницата се продават и истински икони. Гипсови отливки, гълъбчета, котенца и патенца не видях. Как ли свързват двата края без алъш-вериш с неизменната за нашите манастири кичерия? Неизвестно.

Огъващите се рафтове с книги на светите отци и на съвременни богослови и старци обаче не означават просто афинитет към книжното богословие. Отец З. ни разказва следния случай:

Един от братята в манастира бил без всякакво образование, едва можел да чете. Отговарял за градината и рядко говорел. Веднъж отецът го видял да плаче, направо да ридае. Влезли заедно в храма и там, пред олтара, монахът изповядал причината за сълзите си. Казал: “Погледнах в сърцето си и един от братята го нямаше там”. Това била душевната болка на неграмотния монах – че за малко изгубил любовта си към един (!) от братята- монаси. Това е висше богословие, десетократно по-ценно от всяка книга, защото се живее чрез сърцето. Изобщо, каза отецът, богословието не е отвлечено и абстрактно учение; то е за всеки; всеки е призван да го живее.

Бог очевидно призовава Своите Си за този живот в Духа – призовава ги от места необичайни и неочаквани. Запознавам се с най-младия послушник в манастира – Илайджа (Илия), шотландец от Абърдийн. Илайджа има най-сините очи и най-червената коса, които съм виждал. Шотландия и Ирландия са ми любимите части от Острова и затова неговата история ми е особено интересна. Казвам му, че за шотландците, освен вицовете (подобни на тези за нашите габровци) знам най-вече от два филма – онзи с Мел Гибсън (“Смело сърце” – чест, доблест и истински мъже) и онзи, новия – “Трейнспотинг” (безизходица, униние и комплексите на една покорена нация). И двата са верни, казва ми Илайджа, но освен герои и отчаяни млади хора, сме имали и велики светци. Тепърва житията им ще вдъхновяват православния свят, казва това двайсетгодишно рижо момче, а аз кой знае защо се сещам за онова стихотворение на Ханчев: “Косата му рижа изгря върху нейното черно небе с тебеширени облаци…”

Илайджа бил seeker, търсещ, четял всякаква духовна литература, но особено се впечатлил от някаква книга за исихазма. Тя го отвела на Атон, където станало личното чудо на обръщането му. Щял направо да остане там, на Света гора, но тогава не знаел други езици освен английския и не можел да общува пълноценно с монасите. Затова го насочили към манастира в Есекс. Разказва ми, че в Шотландия вече имало православни енории, където неколцина млади хора на практика живеели като монаси. Старата християнска слава на тези свободни червенокоси планинци може би се възражда.

***

В стаята на отец Софроний влизаме някак прекалено лесно, делнично. Присядаме на столовете, където той е писал своите книги, мълчим пред леглото, в което е починал. Говорим с о. Н., който ни е поканил там. Отецът ни разпитва за България, после разговорът поема към неговите спомени за основателя на манастира архимандрит Софроний Сахаров. Знам, че няма как да предам съдържанието на този разговор и най-вече атмосферата около него – прекалено лично беше, прекалено откровено – до сълзи – и от трудни, и от хубави спомени. Ще кажа само, че след тези часове в стаята на отец Софроний историята на манастира за мен се преобрази в личните истории на онези неколцина души, които преди няколко десетилетия идват тук, за да материализират едно вдъхновение – от словото на свети Силуан. Няколко души, събрани от молитвата.

Списание Свет >>>

3 comments to Православие в сърцето на Англия

  • един монах казва:

    Това, което е там, е наистина чудно и чудо и невероятно и е трудно да се приеме като истина, защото е толкова истинско, че не ти се вярва. Но… всъщност който не вярва, нека отиде и да види. Отношението се разбира със сърцето, не е нужно да се мисли. Там сълзите ти тръгват, без да искаш. Дааааааааааа….

  • И казва:

    Чета и се радвам. Благодаря ти за чистата мисъл и хубавите думи за далечни и близки неща.

  • Фани казва:

    Наистина звучи като чудо… Всяка търсеща Бога душа би се въздигнала от силата на любовта и общата молитва така както е описана. Това усещане ми е познато, защото и в наши храмове се събират в тишина вярващи и се молят с чисти и устремени сърца! Красиво е!

Отговор

CAPTCHA Image

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>